През 1863 г. в Женева се провежда заседание на частен комитет, учреден от Анри Дюнан и още четирима видни жители на този град (Густав Моание, ген. Гийом-Анри Дюфур, д-р Луи Апиа и д-р Теодор Моноар). Наречен е Комитет на петимата.

По инициатива на този комитет, същата година се организира конгрес на представителите на 16 държави. Форумът препоръчва създаването на национални дружества за оказване на помощ и отправя призив към правителствата да подкрепят тези организации. Конгресът одобрява идеята да бъде признавана за неприкосновена от воюващите страни територията на лазаретите, където са настанени ранени и действа военен санитарен персонал. Предлага се да бъде утвърден общ отличителен знак за закрила на хора и имущество по време на военни конфликти.

През 1864 г. Федералният съвет на Швейцария организира в Женева дипломатическа конференция на пълномощници от 16 страни, която изработва „Женевската конвенция за облекчаване участта на ранените в армиите на бойното поле”, подписана на 22 август и ратифицирана през следващите години от почти всички европейски държави. Тази конвенция поставя крайъгълния камък на съвременното международно хуманитарно право. Тя постановява, че ранените или болните членове на въоръжените сили трябва да бъдат подпомагани и да им се оказват грижи, без каквото и да било неблагоприятно разграничаване и независимо към коя страна принадлежат. Документът утвърждава неутралитета на медицинските действия по време на конфликт, които по своята същност не са израз на подкрепа за нито една от воюващите страни, и регламентира зачитането от воюващите сили на медицинския персонал, територията на заведенията и оборудването им. Решено е те да бъдат обозначавани с отличителна емблема – червен кръст на бял фон.

През 1864 г. Комитетът на петимата се преобразува в „Международен комитет за помощ на ранените военни лица”, а по късно е преименуван в „Международен комитет на Червения кръст” (МКЧК) – име, познато и днес. Тогава той си поставя за задача да насърчава създаването на национални дружества на Червения кръст, да улеснява съвместната им дейност, а по време на война – като неутрален орган да действа за осигуряване на помощ и закрила на жертвите. България е 19-та държава в света, учредила през 1878 г. свое национално червенокръстко дружество, а от 1 март 1884 г. българското правителство формално се присъединява към Женевската конвенция. По време на Сръбско-българската война за пръв път на Балканите се прилага Женевската конвенция, като българското правителство съдейства за размяната на военнопленници и организира превързочни пунктове за ранените, улеснява свободното преминаване на хуманитарна помощ.

Създадената през 1919 г. Лига на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец, преименувана по-късно на Международна федерация на Червения кръст и Червения полумесец, обединява националните организации по света. Така те могат да обменят опит и да си помагат взаимно. Днес националните дружества на Червения кръст и Червения полумесец са 186, като хуманната идея отдавна е надскочила границите на Европа и повечето от задачите на движението са придобили мирновременен характер. Насърчаването и развитието на националните дружества, стимулирането и съгласуването на помощите в мирно време и най-вече при бедствия от невоенен характер се обособяват като най-важните и главни задачи на Федерацията. От „грижи за ранените и болни военни лица” вече се е преминало към помощ за затворниците, цивилните ранени, задържаните и депортираните, евакуираните и хората, останали без подслон, към закрила на населението в окупирани територии, бежанците и т.н. Все по-приоритетна става помощта за болни и инвалиди, за стари хора и деца, за жертви на катастрофални земетресения и др.

През 1928 г. Международният комитет, Лигата и Националните дружества се обединяват в Международен Червен кръст. Така се създадава международното червенокръстко движение и заедно с него се ражда международното хуманитарно право.

В резултат на натрупания от човечеството ужасяващ опит от Солферино, през двете световни войни, та до днес, в защита на правото на закрила на жертвите са разработени и четирите Женевски конвенции и така наречените Първи и Втори протокол към тях. С тях се разширява закрилата на ранените, болните и пленниците; усъвършенстват се клаузите за защита на цивилното население в районите на конфликт, неприкосновеността на гражданските медицински служби, санитарния транспорт и цивилния медицински персонал, забраняват се нападенията срещу цивилно население. Забранява се гладът като средство за водене на военни действия, предвидени са и улеснения за изпращане на помощи за цивилното население в случай на война. Революционна по своето значение е Четвъртата Женевска конвенция, която мащабно разширява законовата защита за една огромна категория жертви, а именно гражданското население.

България е страна по Женевските конвенции още от 1954 г., а на 26 септември 1989 г. ратфицира и двата Допълнителни протокола към тях.

От 14 януари 2007 г. е в сила и Третият допълнителен протокол към Женевските конвенции от 1949 г., с който се въвежда защитна емблема – Червен кристал, наред със съществуващите емблеми на Червения кръст и Червения полумесец. Третият протокол е приет от мнозинството страни на дипломатическа конференция, проведена през м. декември 2005 г. в Женева.